вторник, август 14, 2007

Арчи-и-и-и-и-и-к!


Много ще ми е мъчно без теб... '(


Редакция 14.07.2008 г.
Мотах цяла година , през която претърсих всички снимки с Арчо и още не съм открил най-най-хубавата, защото на (почти) всички е готин. Като се реша за една, ще я сложа най-после на мястото на този текст!

четвъртък, юли 26, 2007

Три!!!


Онзи ден, по обедните жеги, докато не смеех да си покажа носа навън, фотоапаратът "видя" защо..

сряда, юли 25, 2007

понеделник, юли 23, 2007

До вр.Мальовица и обратно


Вчера ходихме на Мальовица.
Първото ми качване в планина от 7 години насам. Идеята беше да хапнем от прекрасната супа в хижата и да щурмуваме върха.
Всичко започна така: Павката ми се обади в събота вечерта дали не искам да дойда, щели да ходят. Със всичкия си, де що беше останал, акъл, веднага се съгласих. Уговорихме се. Бях на работа до 6ч. сутринта, нощна смяна, след която успях да поспа около час. Тръгнахме в 8:30. Бях свеж като априлска кокошка, никакъв помен от сънливост, че и без кафе. Мисля си, ако щеше да е за работа, колко ли щеше да ми се спиии! Но за приятните неща човек е винаги по-мотивиран. Стигнахме с колата до хотелския комплекс. Оттам нататък и обратно пеш...
Тръгнахме от хотел Мальовица към едноименната хижа. Пътят беше около час, времето - слънчево и ясно с лек ветрец и приятни 22°С. Тук се виждат компанията и заветната цел в далечината на около 1000 м от нас по вертикала.
Натам е хижата.
Още малко натам, вижда се.
Стигнахме пред хижата. Малка почивка, супа, биричка, снимки. И пак потеглихме...
Следващият час и нещо минаха в бавно темпо и усилено съзерцаване на красиви пейзажи, и дишане - каква наслада от чист въздух!
Всеки планинар би се изсмял, ако на това му кажеш стръмно. Аз, обаче, започнах да чувствам лека умора и започнах по-често с почивките почти още в самото начало на изкачването. Бирата, градският живот и липсата на сън си казваха думата...
С всяка крачка се изкачвахме все по-високо. Поглед назад - хижата се вижда в далечината.
Поглед напред. Тук решихме да изоставим пътеката и да поемем по прекия път вдясно (Пряк - да, донякъде - но стръмен колкото си искаш!). Като за начало трябваше да прехвърлим върха вдясно (на снимката горе). Съдбоносно решение. Щяхме да го проклинаме из целия път нататък...
Изкачването започна по "прекия" път.
Павката. Планинар, откакто се помни. Първо изкачване на вр.Мальовица и за него. :)
Вода блика от най-дивни места.
Поглед назад - от все по-високо. Хижата оставаше някъде в долината..
...а върхът все по-близо.
Поглед отгоре...
...и отдолу.
Прехвърлихме първия връх и стигнахме точно зад малка Мальовица (по-ниският от двата вдясно). Май (северо)източната страна. Починахме. Тези четиримата тръгнаха, а аз и Павката щяхме да ги догонваме. В последствие Павел реши да тръгнем по най-стръмното (пътеката, на снимката горе), за да ги изпреварим.
Наклонът беше най-малко 50°. Сипей, само остър камънак.
В най-стръмната част, горе, се катерихме на четири крака.
На около 2400 м берат душа последните преспи. Тази беше около метър дълбока. И твърда почти като скала. Минахме по нея.
Залязващото слънце. Пéче геройски цял ден. Без лъчите му, на сянка, си беше хладно.
Срещнахме много цветя, но това е специално - планинска роза.Изкачихме най-голямата дотук стръмнина. Поглед отгоре.
Имаше какво да се види.
Тези хора слизаха оттам, накъдето ние тръгнахме. Имаше импровизирана пътека, във втората половина беше много стръмна, насукана, широка между 30 и 15 см, а на места едва колкото да ти се побере едното ходило. Още тук, долу, бях доста изморен. Въпреки почивката, краката едва ме държаха. Колкото по-нагоре стигахме по пътеката, толкова още по-стръмна и страшна ставаше. Надолу се виждаше само бездна и отвесни върхове. Имаше камъни, но някъде имаше и само треви, за които да се хванеш. На две места пътеката беше на един метър от пропастта, дълбока поне 200 м. Над второто такова спряхме да починем. Пак. На 3-4 метра спирах. Бях адски изморен. Краката ми бяха започнали да се схващат. Павел носеше и моята раница, за да мога да пазя равновесие и да вървим по-бързо. Вървим - силно казано - с помощта на ръцете. Последните 10 м от изкачването минах пълзешком. Беше бая стръмно. В резултат на това се виждаше до 4-5 метра напред. Всяка бабуна трева скриваше гледката и виждаш само небе зад нея. Пътеката ми се стори толкова страшна, но предпочетох да продължа нагоре, защото оставаше съвсем малко и не исках и да помисля за слизане обратно. Само като погледнех надолу или встрани ми се подкосяваха краката от тази височина. Накрая стигнахме на сравнително широко място, на снимката горе - най-високата скала от дясно. И още оставаше. Останаха към 20 м височина до върха, а пред нас - гола скала. Павката започна да се катери на първия зъбер, 3-4 м висока, отвесна и почти гладка скала, за да прецени дали можем да продължим. Беше с раницата ми още. По едно време мина от другата му страна и спрях да го чувам. Скалата беше опасна. За неалпинист пък да не говорим! След 5-6 минути се върна. Сториха ми се като цял час! Ставало още по-опасно натам. Раницата му се била и изметнала, докато прескачал на следващия зъбер и замалко не загубил равновесие, висейки над 250 метра. Ужас!!! Нямах никакво желание вече, нито намерение да изкачим върха. По избрания път бяхме стигнали до най-високо достижимата точка според възможностите ни. Преценихме, че рискът е прекалено голям и не си заслужава да продължаваме. Оставаха 20-тина метра, може и по-малко, след което щяхме да слезем по официалната пътека, която е полегата и сравнително доста по-лека. Не ми се мислеше как ще слизам. В един момент си помислих за
Планинска спасителна служба, но това беше само мигновена паника. Изключих - спрях да мисля, та ми мина. Павката тръгна надолу. Аз след него. Слизането се оказа доста по-лесно от предполагаемото. Слязохме бързо от опасната пътека, поехме надолу по сипеите - къде с пързаляне, къде с ходене - приближавахме безстрашно пътеката долу. По пътя си срещнахме група унгарци и унгарки, опънали палатки на идилична полянка, заобиколена от красиво извито езеро, сипеи и пропасти, решили да пренощуват на 2300 м. Дано не са умрели от студ! - нищо, че е лято. Упътиха ни към единствената разумно стръмна страна надолу. Около час след това, след безумно скачане от скала на скала, с кашкавалени глезени и разхлабени колена, излязохме на пътеката. Пихме вода от реката. Сетих се и да се поизмия, до лактите бях в пепел.
Последните лъчи на слънцето и последните снимки. Не бях в състояние повече да държа апарата. Едва ходех. Едва задържах и телефона, когато ми се обади Веско. Стигнахме до хижата по живо, по здраво след около час и половина. Слизането беше изморително, но по-лесно. Останалата част от компанията ни чакали, но се чухме с тях още горе и им казахме да не ни чакат, ако искат. Добре бяхме. Не ги видяхме повече. Добрахме се до колата и газ към София. В 22:07ч. на 22.07.07 при 22.7°C (
за суеверните) пътувахме. След това си спомням само как пих аспирин, взех светкавичен душ и се тръшнах в леглото. По някое време насън съм извадил възглавницата и съм се завил..

На следващия ден (т.е. днес): Кафе, сандвичи, пъпеш, интернет, пълен релакс. Чак утре съм на работа. Попрегледах снимките и попреживях случката отново, докато пиша. :)
Уви, не успях да изкача този връх. Не съжалявам, видях природа за чудо и приказ! Но изкачих друг един, по-труден. Мой си.